Стихове

[JoInT{}MaNia4ka]

Така, така...
Макар да избягвах идеята да публикувам стиховете си тук, то сега го правя.
Надявам се да ви допаднат.



Училище едно


Училището в днешно време
трябва да е институция,
но, за Бога, някои хора го
превръщат в пълна проституция.

Вместо с раници – със дамски чанти.
Уж да носим ученически пословия,
а часът ни се провежда в козметични условия.

Преди модерно е било с тетрадка
ти да влизаш в своето школо,
а днес за ваше удивление се
влиза с гримове и лошо поведение.

Кога било е редно в час да се разхубавяваш,
вместо от живота да се учиш и да поумняваш.

За Бога, хора, къде изчезна нашето образование
и по-важно ли е да приличаме на модели от списание?

Защо ли днес броени хора се замислят за това…
И големият въпрос е: Ще се върнат ли добрите стари времена?



Кофти дрога


Не виждаш нищо вече ти,
замъглен от поредната си доза ти.

„Какво те кара да го правиш?
И защо, дявол да те вземе, все се унижаваш?”
„Как да ти кажа, приятелко любима,
че вече всичко си замина.”

Да разбера аз не мога
и с уплаха се вглеждам в поредната ти дрога.
Виждам как светът ти се срива
като постройка крива.
Как се унижаваш
и как винаги се предаваш.
Стане ли трудно – винаги бягаш,
стане ли лесно – ръце протягаш.
Бавно ти се унасяш
и в измерение друго се пренасяш.

„Спри! Моля те, спри!”
Сърцето ми бавно тупти ли, тупти.
Моля се, жалвам се, за тебе грях ме е…

„Нищо след себе си не оставаш!”
А ти ме гледаш насмешливо и яко се таковам.
Животът е като война – разбиваш и парираш.
Жалко, ти първи ще дезертираш.

Животът гаден ти предложи утеха,
макар и война, ти свали и последната защитна дреха.
Потърси защита във белия прах
и каза, че това не е грях.
Каква лъжа, каква измама,
вече си с различна премяна.

И така смъртта си дойде,
протягайки кльощавите си смъртоносни ръце.
Обви се като змия отровна около теб,
готова да отмъкне и последната капка живот.

Бавно сърцето ти спира
и ето че всичко във теб умира.
Очите ти, някога красиви,
станаха вече сиви.
Кожата ти грапава бе някога нежна,
сега е просто ледено студена.
Клепачи уморени затваряш
и дъх последен ми даваш.

Съжалявам, но аз живота не напускам.
Аз като теб няма да дезертирам.
Аз живот като твоя не искам
и врати след себе си тежки ще блъскам.



***

Океанът на моето страдание прелива
и сърцето ми бавно от болка се свива.

Колко наши събратя си отидоха
и делата им, макар и не довършени, останаха.
От тях остана единствено черно-бял спомен,
от очите и думите им не остана и нежен помен.

Сегашните глупаци са от комикс извадени
и не разбират те, че на живота са продадени.
Превърнаха се в пропаднали циници,
опитващи се да се правят на велики умници.

И пак са нещо повече от нас,
нищо, че животът бе груб към нас.

Молехме се да ни чуят,
но те се правеха на глухи,
сякаш ние бяхме безразмерно кухи.

За тях училището бе ненужно
и затръшваха му вратата шумно.

Да изпъкнат се опитваха
и все с нещо вредно тялото си тъпчеха.

Момичета, превърнали се в кукли на конци,
контролирани от своите любовни лъжци.

Беснеете, удряте и агресията във вас напира,
така както фениксът умира
и после от пепелта се връща.

Използвачи, интриганти сте вие,
и от парите чак свят ви се вие.

Чистият свят никога няма да видите,
защото в Ада безцелно ще скитате.

Ще молите и викате
и към Рая ще гледате,
но и нашият ред ще дойде,
тогава ние надолу с насмешка ще ви гледаме.



Даскало

Отивам аз на даскало,
но нещо все е станало.
Все нещо съм направила,
все нещо пак съм сгафила.

Как да обясня на даскалицата и на лъва,
че вина във мене няма и че ще се мъча до забрава.

Знам, че мозък нямат,
но бива ли така да го показват.

Зъбите си вкъщи той оголва,
но после нежно с лапа по главата ме погалва.

Да се цупя аз не става,
защото пак ще ми опява,
че от мене нищо все не става,
и че винаги ще съм такава.

Лъвът си знае туй, дет му е в главата
и не разбира ми душата,
че счупи ми се сърцето
от туй даскало проклето.


Празни думи

Защо редя тези празни думи
на тези празни редове.
Щом никой не прочита
и никой не замисля се.
„Днес животът е прекрасен!” - казват всички,
но аз „прекрасен” слагам във кавички.
Шепнат думи празни и бездушни.
Тъй техният живот превърнал се в мъгла.
И няма те да чуят истината права,
а на техните лица усмивка светла ще сияй,
очите им самотни ще останат
и нощем реки солени ще текат.
Ще прозрат, че животът не е тъй прекрасен в тези дни,
но тогаз късно ще е и с последни думи ще шептят:
„Живот, прости!”